Liudmila Mindova

Liudmila Mindova, poet, essayist and translator, was born in 1974 in Ruse, Bulgaria.

She studied Slavic philology at the Sofia University “St. Kliment Ohridski” and got a Master’s degree in 1998 and a PhD degree in 2006. At present she is a research fellow PhD at the Institute for Balkan Studies & Centre of Tracology (Bulgarian Academy of Science) and a part-time lecturer at the Sofia University.

She is the writer of three poetry books and two monographs on the South Slavic literatures.

In her translation are published many books by Yugoslav and post-Yugoslav authors.

 

 

SONETTE DER ABWESENHEIT, 2

 

Für Aleš Debeljak

 

Dieses Jahr lässt du den Weihnachtsschmuck

fast bis Ostern. Als hieltest du so den Menschen

länger auf, der nicht existiert…

Wie du übrigens auch nicht existierst.

Das weißt du sicher, aber jetzt siehst du nicht,

wie wir zu beiden Seiten des Stacheldrahts stehn.

Jeder sieht das Licht auf der anderen Seite,

mit der Angst und Neugier eines kleines Kindes

suchen wir einen Weg aus der Dunkelheit in uns.

Dieses Jahr lässt du den Weihnachtsschmuck fast

bis Ostern. So nimmst du den Verlust nicht an und

sagst: Muss der Mensch nicht mehr existieren,

um wahrhaft zu sein? Und fängst an zu weinen. Ich auch.

Es schneit. In mir. In dir. So lesen wir Andrić.

 

 

DER BAUM DER ERINNERUNG

 

Für Danilo Kiš

 

Ein alter Mann (ich verdecke seine Nationalität,

weil sie nicht das Wichtigste ist)

pflanzte eines schönen Tages einen Feigenbaum.

Da kam ein Wanderer bei ihm vorbei

(auch seine Nationalität verdecke ich hier

aus den obengenannten Gründen)

und fragte ganz aufrichtig (vielleicht):

Warum pflanzt du eine Feige, du bist tot,

wenn dieses kleine Bäumchen Früchte ansetzt?

Da sagte ihm der alte Mann einfach (vielleicht):

Als ich Kind war, habe ich Feigen gegessen,

weil ein anderer sie früher gepflanzt hat.

 

P.S. So leuchtet, Danilo, dein Baum der Erinnerung

Für die Väter ohne Grab… Für die Väter-Gärten.

 

 

 

RUSTSCHUK

Für Elias Canetti

 

Geboren in einer Stadt, die sich Jahhre später an dich erinnert.

Du trägst sie in dir wie einen gelben Stern und weißt –

es gibt kein Zurück, was auch immer du tust.

Das Paradies ist dort – am Ufer des Flusses, wo du aufgebrochen.

Das Leben strebt gen Westen, du lernst Sprachen,

sagst darin Dinge, auf die Gefängnis steht.

Doch du bleibst, welch Wunder, frei –

fühlst aber bis zum Ende des Messers Schneide im eigenen Fleisch.

Das Messer, das droht, dir die Zunge zu nehmen,

du würdest eine Glocke ohne Klang, Guitarre ohne Seiten…

Eine Flasche im Meer, in der der Brief fehlt.

„Die taugt nichts und fertig. Ohne Zunge bin ich tot.“

Sagst du. Springst. Du weißt in dem Moment, bevor das Streicholz

flammt: Du bist ein Blinder mit Fackel im Ohr.

 

 

 

BARUA

 

Für Mahmoud Darwish

 

Du, der du alles gesehen hast, von der einen wie vdon  der anderen Seite.

Du, der Levantiner mit Flügeln eines Falken, aber der Seele einer Taube.

Du, der Bruder, der als Bedrohung immer unerwünscht bleibt,

weil dein Blick unter der Oberfläche und den Worten sieht.

Du, der du den Morgenkaffee um zwölf in der Nacht machst

und ich, kaum aus den Federn hochgekommen, gehe über das dünne Seil

dieses Dufts, öffne dein Buch, setze mich still in die Ecke

an den Tisch und fühle, wie das nicht mehr existente Dorf

Barua erwacht. So, wie sie immer aufwachen, die Stadte

und Dörfer, dem Erdboden gleichgemacht, wenn jemand sie zärtlich

aus dem Vergessen ruft. Du, der du tot immer noch

lebst, weil du nicht vergisst, du hast es versprochen – nachts im Traum –

nicht zu sterben! Du, der du auch im Gefängnis nur Freiheit bist,

statt Gitterschatten gibt es in deinen Augen nur Licht.

 

 

DIESE WEICHEN NUANCEN DER WORTE

 

Für Blaga Dimitrova

 

Ich behaupte, die ursprüngliche Weichheit der Sprache

kann sich immer noch in die Poesie retten.

Georgi Gospodinov

 

Dieses Gefühl der Schwerelosigkeit und Unsicherheit, das du hast,

wenn du drin bist in der Sprache. Diese weichen Nuancen der Worte,

Glasmalereien der Silben. Diese Nachmittagssonne – Nachmittag

und Sonne, in denen es kein „r“ gibt, wie auch in Mai, Juni,

Juli und August. Ein altes Wissen. Übligens fehlt es auch

in vielen anderen Wörtern. Diese deine unglaubliche Art,

banale Metaphern zu vergessen und ganz unerwartet, mit Zittern

und Zögern die Welt neu zu entdecken. Denn jedes deiner

Worte macht das Gefühl der Schwerelosigkeit und Unsicherheit

so schön… In der Sprache drin zu sein. Gleichzeitig Angst

und Liebe zu fühlen. Erstanuen über das Bekannte, Liebe auf den ersten Blick

mit dem Unbekannten. Als wärt ihr das ganze Leben zusammen.

Ich weiß nicht, wie du das machst – in der Sprache zu schwimmen wie im

Fruchtwasser und sie ins Leben zu bringen, wie nur ein Kind es kann.

 

 

Aus dem Bulgarischen von Gabi Tiemann

 

 

 

 

SONETI ODSUTNOSTI

 

Za Aleša Debeljaka

 

***

Ove godine ostavit ćeš božićni ukras

skoro do Uskrsa. Kao da ćeš tako

što duže zadržati čovjeka kojega nema…

Kao što, uostalom, ni tebe nema.

To sigurno i sama znaš, ali sada ne vidiš kako

nas dvoje stojimo s obje strane bodljikave žice,

svatko vidi svjetlost suprotne polovice

i sa strahom i radoznalošću malog djeteta

tražimo način da pobjegnemo od mraka u sebi.

Ove godine ostavit ćeš božićni ukras

skoro do Uskrsa. Nećeš prihvatiti gubitak

i reći ćeš: zar je potrebno da čovjeka nema

da bi bio istinit? Onda ćeš zaplakati. Kao i ja.

Pada snijeg. U meni. U tebi. Tako čitamo Andrića

 

 

***

Slušam Nocturne Chopina u Szpilmanovoj izvedbi

i još sam u vrtu. Vraćam snimku po tko zna koji put.

Nemoguće je odavde krenuti, kamo god morala,

što god bilo, – čak i da, u krajnjem slučaju, podijelim

tvoju sudbinu, točnije – tvoj kraj, ne bi me to iznenadilo.

U špilu karata života svi su obilježeni i ti sâm puno bolje

od mene znaš da ne postoji nikakva slučajnosti jer

u svakoj, kažeš, postoji ključ. Baš tako, ključ.

Otključam lokot na vratima i tek onda vidim da je bio

otključan, jer tajna je uvijek pred nama, ali zato i jest

tajna da je gledamo i razumijemo koliko možemo.

Najčešće kasno. Ili barem u očajničkoj nemoći

da bilo što promijenimo. Osim jednu stvar: postati ljudima.

Istina, teško, ali ti si uspio. Baš tako. Pridružujem ti se.

 

 

 

 

DRVO USPOMENA

 

Za Danila Kiša

 

Jedan stari čovjek (sakrit ću njegovu nacionalnost,
jer u ovom slučaju to nije najvažnije)
jednog prekrasnog dana odluči zasaditi smokvu.
Baš u tom trenutku pokraj njega prođe putnik

(i njegovu ću nacionalnost sakriti
iz istih razloga kao gore)
i (vjerojatno) iz čistog srca upita:
Zašto sadiš smokvu, bit ćeš mrtav

kada ova tanjušna mladica bude davala plod?
Tada mu starac (vjerojatno) jednostavno reče:
Kada sam bio dječak, jeo sam smokve
jer ih je netko drugi ranije zasadio.

 

P.S. Tako svijetli, Danilo, tvoje drvo uspomena
na očeve bez groba. Na očeve Bašte, pepela.

 

 

 

 

NAJSPOKOJNIJE

 

Za Simu Mraovića

 

Morski pas pliva između oca i kćeri – upravo pročitah

u jutarnjim novinama i prođoše me žmarci.

Mislila sam, dragi moj Simo, na tebe. Ove zime

bit će osam godina otkako te nema, a ja još držim

tvoj ručni sat u ladici pisaćeg stola, izvadim ga,

s vremena na vrijeme naštimavam na zagrebačko

i otvaram tvoje knjige. U kojima rat pliva

između muškaraca, žena i djece poput morskog psa,

a otac, osim svoga golog tijela, nema ništa drugo

čime bi na kraju zatvorio njegovu čeljust. On, koji

dobro poznaje tu košmarnu glad već je toliko navikao

na nju da najspokojnije svira fado ili jazz svojim crijevima.

Dragi moj Simo, nisam dočitala te novine. Pišem ti gola.

Podilaze me žmarci. Neka sad morski pas razmišlja.

 

 

 

I NIŠTA VIŠE

 

Kažeš: nemoj, srce mi se cijepa. Odgovaram:

dragi moj, ovdje ti nije srce, ovdje je slezena.

Gledaš me tako da odjednom sve razumijem.

Tvoje srce zaista je apsolutno svugdje.

Vidim kakav užas obuzima globalnu mrežu

organa, kako počinju opisivati greške,

pravdati se pred ljudima. Kao da im ni sada

nije jasno. Kao da to nisu oduvijek znali.

Kako ćeš spašenom od smrti reći da je liječnik

zapravo samo urar i ništa više, ali da su

svi mehanizmi za mjerenje vremena

jedino srca. Srca. I ništa više.

Ako moram životom platiti za greške,

neka me transplantiraju u cvijeće. U cvijeće.

 

 

RUSTSCHUK

 

Za Elliasa Canettia

 

Rađaš se u gradu koji te se sjetio nakon mnogih godina.

Nosiš ga u sebi kao žutu zvijezdu i jasno ti je –

nema povratka, što god učinio.

Raj je tamo – na obali rijeke odakle si krenuo.

Sve više na zapad jurit će život, učit ćeš jezike

na kojima ćeš reći stvari zbog kojih šalju u zatvor.

Ti ćeš nekim čudom ostati posve slobodan,

ali do kraja ćeš osjećati oštricu noža na svojoj koži.

Noža koji bezumno prijeti da ti odsječe jezik,

da ostaneš zvono bez zvuka, gitara bez žica…

Boca u moru iz koje je bačeno pismo.

„Neće biti tako i točka. Bez jezika sam mrtav.“ –

Kažeš. Skačeš. I trenutak prije nego doslovce upališ

šibicu, već znaš: slijepac si, ali sa bakljom u uhu.

 

 

NIČIJA

Za Vesnu Parun

 

Njezina mi je priča poznata. Čak i previše.

Na neki način doživjela sam je prije nego sam pročitala

njezine prekrasne stihove, prije nego sam i pretpostavila

da ću vidjeti kako živ čovjek opisuje crnu maslinu

i to tako da već sva knjižnica i ulice pored nje i grad,

čitava država i kontinent, čitava planeta, ma, ne – čitav

svemir sada mirišu na pomazanje i na ljubav. Mada,

ako moram biti iskrena, dodat ću i ovo: njezina je priča

potresna. Zato što je to priča o crnoj maslini –

božanskome plodu, kojemu je korijenje na nebu

i zato joj nije suđeno da vidi zemaljsku sreću.

I zato je sad vidim kako sama stoji na stanici i čeka

svoju prvu i posljednju ljubav. Čekat će čitav život.

Ona, najljepša maslina. Crna. Ničija.

 

 

 

Prijevod sa bugarskog: Ksenija Banović

 

 

 

 

СОНЕТИ НА ОТСЪСТВИЕТО

 

На Алеш Дебеляк

 

 

***

Тази година ще оставиш коледната украса

почти до Великден. Сякаш така ще задържиш

по-дълго човека, който не съществува…

Както впрочем не съществуваш и ти.

Това го знаеш със сигурност, но сега не виждаш

как с теб стоим от двете страни на бодливата тел,

всеки вижда светлината на отсрещната половина

и със страха и любопитството на малкото дете

търсим начин да избягаме от тъмнината в себе си.

Тази година ще оставиш коледната украса почти

до Великден. Така и няма да приемеш загубата и

ще кажеш: трябва ли човек да не съществува,

за да е истински? И ще заплачеш. Както и аз.

Вали сняг. И в мен. И в теб. Така четем Андрич.

 

 

 

***

Слушам Ноктюрно на Шопен в изпълнение на Шпилман

и съм още в градината. Превъртам записа за кой ли път.

Оттук е невъзможно да си тръгна, където и да трябва

да отида, каквото и да стане – най-много в краен случай

да споделя съдбата ти и аз, по-точно края ти, което няма

да ме изненада. В тестето карти на живота всички са

белязани и знаеш по-добре от мен, че няма никаква

случайност, защото в нея – казваш – има ключ. Да, ключ.

Отключвам катинара на вратата и после виждам, че е бил

отключен, защото тайната е винаги пред нас, но затова е

тайна, за да я гледаме и да разбираме каквото можем.

Най-често късно. Или поне в отчайващо безсилие

да променим каквото и да е. Освен едно: да станем хора.

Е, вярно, трудно е, но ти успя. Наистина. Вървя след теб.

 

 

 

ДЪРВОТО НА СПОМЕНА

 

На Данило Киш

 

 

Един стар мъж (ще скрия неговата националност,

защото в случая не е това най-важното)

решил един прекрасен ден да засади смокиня.

Тогава точно покрай него минал пътник

(и неговата националност тук ще скрия,

по същите причини като горните)

и най-чистосърдечно (може би) попитал:

Защо садиш смокиня, ще си мъртъв,

когато тази мъничка фиданка върже?

Тогава старецът му казал просто (може би):

Когато бях дете, ядях смокини,

защото някой друг ги беше засадил по-рано.

 

P.S. Така свети, Данило, твоето дърво на спомена

за бащите без гроб… За бащите-градини.

 

 

НАЙ-СПОКОЙНО

 

На Симо Мраович

 

Акула плува между баща и дъщеря – това прочетох

току-що в сутрешния вестник и кожата ми настръхна.

Мислех си, скъпи мой Симо, за теб. През тази зима

ще станат осем години, откакто те няма, а аз още

държа часовника ти в чекмеджето на бюрото си

и го изваждам от време на време, настройвам го

мислено и отварям книгите ти. В които войната

плува между мъже, жени и техните деца като акула,

и освен голото си тяло, бащата няма друго, с което

най-накрая да затвори челюстта й. Той, който знае

този адски глад, но вече толкова е свикнал с него,

че най-спокойно свири фадо или джаз с червата си.

Скъпи мой Симо, не дочетох вестника. Пиша ти

гола. Кожата ми е настръхнала. Да му мисли акулата.

 

 

 

И НИЩО ПОВЕЧЕ

 

Казваш: недей, къса ми се сърцето. Отговарям:

скъпи, тук не ти е сърцето, тук е далакът.

Поглеждаш ме така, че изведнъж разбирам всичко.

Твоето сърце е наистина абсолютно навсякъде.

Виждам какъв смут обзема световната мрежа

за органи, как започват да описват грешките,

да се обясняват пред хората. Не, че и сега не им е

ясно. Не, че – казвам – винаги не са го знаели.

Как ще кажеш на спасения от смърт, че лекарят

всъщност просто е часовникар и нищо повече,

но че всички механизми за измерване на времето

са единствено сърца. Сърца. И нищо повече.

Ако трябва да платя с живота си за грешките,

нека да ме трансплантират в цвете. В цвете.

 

 

 

РУСЧУК

 

На Елиас Канети

 

Раждаш се в град, който си спомня за теб след години.

Носиш го в себе си като жълта звезда и си знаеш –

връщане няма назад, каквото и както да правиш.

Раят е там – на брега на реката, от която си тръгнал.

Все на запад ще бърза животът, ще учиш езици,

на които ще кажеш неща, за които изпращат в затвора.

Ти по някакво чудо ще останеш напълно свободен,

но до края ще чувстваш с плътта си острието на ножа.

Ножът, който заплашва безумно да ти вземе езика,

да останеш камбана без звън, китара без струни…

Бутилка в морето, от която писмото е хвърлено.

„Тази няма да стане и толкоз. Без езика съм мъртъв.“ –

Казваш. Скачаш. И миг преди да си драснал буквално

кибрита, вече знаеш: слепец си, но с факел в ухото.

 

 

 

НИЧИЯ

 

На Весна Парун

 

Нейната история ми е позната. И даже повече.

В известен смисъл съм я преживяла предварително,

преди да прочета прекрасните й стихове, преди въобще

да предполагам, че ще видя как жив човек описва

черната маслина и то така, че вече цялата библиотека

и улиците покрай нея, и градът, държавата изобщо,

континентът, какво ти, цялата планета, не, вселената

сега ухаят на елей и на любов. Макар че, ако трябва

да съм честна, тук ще добавя: нейната история е

покъртителна. Защото е история на черната маслина –

божествен плод, на който корените са в небето и затова

не му е писано да види земно щастие. И ето, че сега я виждам

как стои сама на гарата и чака първата си и последната любов.

Ще чака цял живот. Тя, най-прекрасната маслина. Черна. Ничия.

 

 

 

IN FRONT OF THE OLD MASTER’S PAINTINGS

 

I had to realize that skin color
doesn’t determine the color of your day,
nor the color of your dreams,
nor the color of your blood.
But must the blood start gushing
for you to see that it’s blue.

 

 

HOW

 

What is the use of books?

 

There is no use.
It’s all loss.
But what loss…

 

I see how the thief
returns the loot,
how the murderer
digs out the body.

 

(The defeated is still defeated, of course,
not to mention the deceased.)

 

And so
there is no use for books,
it’s all loss.
But what loss –
to live with decency,
to die with honor.

 

Translated from Bulgarian by Katerina Stoykova-Klemer

 

 

 

ПРЕД ПЛАТНАТА НА СТАРИТЕ МАЙСТОРИ

 

Трябваше да разбера, че цветът на кожата

не определя цвета на деня ти,

нито цвета на сънищата ти,

нито цвета на кръвта ти.

Но трябва ли да шурне кръв,

за да видиш, че е синя.

 

 

КАК

 

Има ли полза от книгите?

 

Няма полза.

Всичко е загуба.

Но каква загуба…

 

Виждам как крадецът

връща плячката,

как убиецът

трупа изравя.

 

(Битият, разбира се, е бит,

за убития изобщо не говорим.)

 

Така че

няма полза от книгите,

всичко е загуба.

Но каква загуба –

да живееш с чест,

да умираш

с достойнство.

 

SHARE

LEAVE A REPLY